„Има по какво да ни различават хората, обаче трябва време, за да свикнат с физиономиите ни и с външния ни вид. Единият от нас е малко по-висок. Единият е с малко по-кръгло лице. И двамата имаме белези по челата си от падане – кой от колело, кой от дувар, но белезите ни са на различно място“. Така Стоян Стоянов описва себе си и брат си Калин, с когото са близнаци.
Стоян и Калин са първокурсници в Националния военен университет „Васил Левски“, избрали са специалността „Мотопехотни и танкови войски“ и не крият, че им е трудно да се справят със сложните дисциплини. Когато завършили 12 клас, решили, че ще останат заедно и приели идеята на баща си да станат курсанти. „Истината е, че се чудехме какво да кандидатстваме. Нямахме варианти, просто не знаехме накъде да поемем и тогава баща ни, който също е военнослужещ, каза: „Защо не кандидатствате в Националния военен университет“, разказва Стоян, който е по-големият от двамата братя-близнаци. Преднината му пред Калин е точно 5 минути, но тези пет минути го правят баткото.
„Когато бяхме малки, не ни правеше особено впечатление, че баща ни е в униформа. После вече си дадохме сметка, че униформата е и символ на някакъв вид сигурност, особено след като беше и тираджия и дълго време му се налагаше да отсъства и да е далече от нас“, допълва Калин.
Строгостта на режима и подреденото ежедневие е може би това, което все още затруднява Стоян и Калин. И фактът, че не могат да излизат вечер. Иначе и двамата признават, че във Военния университет им харесва. „Е, ако успеем да завършим първи курс с 5,50, като второкурсници ще имаме повече свободни вечери и ще излизаме. Макар че… специалността ни е трудна, подготвя ни за лидери, а и пехотинците първи влизат в боя“, казва Стоян.
Въпреки затрудненията и многото изпити, близнаците са категорични, че няма да се отказват. И няма да правят номера. „Ние никога не сме се разменяли заради тестове или изпитвания, не сме правили номера на учителите си, защото сме твърде принципни. Каквото имаме да постигнем, нека е честно“, заявява Стоян.
Моторите и ловът са общите страсти на Стоян и Калин. Двамата карат мотори откакто се помнят, а ловуват от две години. „Пак покрай баща ни се зарибихме, а и дядо ни е ловец. Като малки ни взимаха със себе си и от тогава ни е интересно“, обяснява Калин и допълва, че и двамата не са успявали да се похвалят с точен лов, защото не са усвоили тънкостите на това занимание. „Адреналинът е в повече. Като видиш дивото животно да се изправи пред теб и да те погледне в очите, кръвта започва да бушува, ръцете да треперят и от нетърпение изпускаш целта“, споделя още Калин.