Като най-възрастният курсант в досегашната история на Националния военен университет „Васил Левски“ завършва обучението си Любомир Линков. Той станал курсант с изричното позволение на тогавашния министър на отбраната и тази година се дипломира в специалност „Сигнално разузнаване и електронна война“, а гражданската специализация – „Комуникационна техника и технологии“. Курсант старшина Любомир Линков ще получи лейтеантските си пагони на 35 години като част от випуск „Георги Стойков Раковски“.
„Дълга е историята на моето курсантство, но в общи линии – първо не исках да бъда войник, но след това размислих. Бях много малък, когато слушах истории за това, че съм имал прадядовци, участници в Балканската и в Междусъюзническите войни, но много български семейства имат такива предци. Но аз точно тези истории смятам за първи досег с армията. След това самият аз трябваше да стана войник, но през 2005 г., когато в казармата влизаше моят набор, аз се опитвах всячески да отложа този момент и успях“, разказва курсант старшина Линков.
Две години по-късно обаче, когато правителството на България обявило, че това ще е последният набор, който задължително влиза в казармата, отношението на Любомир Линков към армията рязко се променило. „Буквално нахълтах в окръжието в Габрово и полковникът, който ме посрещна призна, че за първи път вижда човек, който иска да влезе в казармата. Вкараха ме веднага в списъците, от които бях изваден и аз станах наборен войник“, допълва курсант старшина Линков.
Служил в 55 инженерно-сапьорна бригада в Белене и осъзнал, че да бъде войник му харесва, чувствал се добре в униформата и започнал да се интересува за кариера в армията. Казва, че имал до себе си тогава един подп. Кръстев, който го насърчавал и му давал насоки, говорел му за Националния военен университет. И въпреки че Любомир нямал ясна представа какво е да си курсант, решил да кандидатства. Но не успял да влезе в редиците на армията. Затова влязъл... в политиката.
„След казармата животът ми се завъртя шеметно. Два мандата бях общински съветник в Габрово. Ожених се, роди се Ахинора, която вече е на 7 години. А аз внезапно реших, че искам да уча“, разказва Любомир. Признава, че не просто искал да учи, а да служи на България, затова се насочил към Националния военен университет.
Влязъл като студент и една година се разминавал по плаца и в учебните корпуси с курсанти. Сприятелил се с няколко момчета, които вече са капитани. „Споделях с тях мечтата си да бъда военен, притесненията си, че може би съм пропуснал момента, защото съм закъснял с 10 години. Те ме насърчиха да напиша писмо до министъра на отбраната, защото само с неговото изрично позволение можех да опитам да сбъдна мечтата си“, връща се назад във времето курсант старшина Линков.
После казва, че почти дословно помни думите, с които се обърнал към министъра на отбраната, радостта си от бързия отговор и явяването на кандидат-курсантските избори с момчета и момичета, които са доста по-млади от него. Но се справил и на 29 години станал първокурсник в Националния военен университет „Васил Левски“.
„Невъзможно е да забравя тези моменти, защото се бих като мъж с младите момчета и момичета на изпитите и успях да надскоча себе си. После вече всичко ми беше сякаш не така трудно, ако не броим физическата част от подготовката. По-лесно обаче преодолях шока от първите дни срещата с порядките и дисциплината. Аз все пак бях служил, може да бяха шест месеца, но вече бях минал през този първи сблъсък с реалността в казармата, който наистина е страшен за всеки млад човек. Когато станах курсант, вече знаех къде отивам, знаех, че ще има лишения, че животът ми може да се преобърне, но след пет години във Военния университет, категорично мога да заявя, че за мен това е едно от най-сериозните висши училища в Българската армия. Питат ме понякога хората - добре де, вие като военни какво произвеждате? Аз отговарям - ние произвеждаме сигурност. Гарант за суверинетета на всяка държава е армията“, категоричен е бъдещият офицер.
Курсант старшина Линков признава, че иска да продължи да се развива в разузнаването и главно в електронното разузнаване и в сферата на електронната война. Казва и това, че тук се е научил как да бъде по-добър и в цивилния си живот, и като офицер. „Не искам да бъда офицер, когото подчинените му не уважават. И знам как да направя това. А иначе искам да бъда добър баща, който ще научи Ахинора да бъде човек. На останалото тя сама ще се научи“, усмихва се курсант старшина Линков.
След това допълва, че самият той е получил най-голямата подкрепа именно от своя баща. „Когато реших да преобърна живота си, приятелите ме съветваха да не си усложнявам дните. Но баща ми застана зад мен и зад мечтата ми. Успя да ме изпрати във Военния университет, но когато бях във втори курс, той напусна земния живот и отиде при майка ми. Сега двамата продължават да са ме подкрепят там, където са“, казва курсант старшина Линков.
Сашка Александрова