„Срочната служба в доброволния резерв на Българската армия се превърна в шанс да сбъдна мечтата си да бъда военнослужещ. Преди няколко години, когато можех да кандидатствам за курсант в Националния военен университет „Васил Левски“, не ми достигна кураж, но сега реших, че възможност да вляза в армията може и да нямам, затова си подадох документите. И не съжалявам нито за секунда за решението, което взех“, казва редник Илиян Влайчев и с тези думи обобщава мотивите за избора и на редник Калоян Софрониев, и на редник Ясмина Атанасова. И тримата вече са получили назначенията си и след месец, когато обучението има приключи напълно, те вече ще са част от доброволния резерв на Българската армия.
Редник Влайчев е търновец, на 35 години е и е семеен, баща на двама синове. Има бакалавърска степен по счетоводство от ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, където след това завършил и магистратура по финанси и банково дело. Не успял да поработи като финансист, защото животът го повел в друга посока. „От малък исках да бъда военен, но след 12 клас така и не се престраших да опитам. През 2021 г. се явих на конкурс за войнишки длъжности, след който останах резерва. Няколко месеца по-късно ми се отвори нова възможност и вече не исках да я пропилявам“, разказва редник Влайчев. И признава, че откакто е във Военния университет, е станал по-организиран и подреден. Съпругата му била първата, която забелязала хубавите промени в него, особено след като вкъщи той започнал да отговаря с „тъй вярно“.
„Клетвата ще остане най-паметният ден за мен от тези шест месеца, в които съм във Военния университет. Тогава ме избраха да прочета словото-отговор от името на всички мои колеги. Още не зная защо се спряха на мен, но вълнението беше неописуемо. Въпреки че бяхме тренирали този момент, когато чух името си, в първите няколко секунди буквално се вцепених. Но се справих и се чувствам горд, защото го направих и пред двамата си синове, които са на 8 и 10 години“, усмихва се редник Влайчев. След това разказва, че първата нощ във Военния университет не успял да заспи от вълнение. Излязъл от спалното, поразходил се и усетил как го обземат съмнения. „Мислех си, боже, аз какво направих, къде дойдох? Защото първия ден наистина не знаеш къде си. Всичко започна за нас веднага – строяването, командите, маршируването, плаца… Нямаш време да се адаптираш. Но си казах, че това ще го преживея, защото така се трупат качествата, които всеки мъж трябва да притежава“, категоричен е редник Влайчев, който в цивилния живот се занимава и с музика и в свободните си вечери диджейства.
Музиката е хоби и на Калоян Софрониев, който завършва с най-висок успех сред първите резервисти в гарнизона във Велико Търново. Редник Софрониев е от София, свири на пиано, китара, барабани и хармоника, обича да поддържа добра физическа форма, затова се занимава и с бойни спортове. Кинезитерапевт е, но и той като колегата си редник Влайчев, винаги е мечтал да бъде военнослужещ.
„Явно не съм бил готов да бъда курсант, но кога видях обявата за доброволния резерв, си казах - имам шест месеца да пробвам дали е моето, дали ще се чувствам добре. И се чувствам добре. Искам да остана в армията“, казва редник Софрониев и признава, че няма отговор на въпроса какво точно го привлича в професията на военнослужещия. „Може би е това, че имам шанс да защитавам родината, да изпълнявам дълг, да помагам на хората. Но вече зная, че това е моят път“, категоричен е Калоян.
Той няма проблем със следването на правилата и с изпълняването на заповедите. Казва, че иска да съчетава цивилната си професия с работата в армията и че го привлича идеята всеки ден да показва храбростта си. „Храбростта за мен е да правиш това, което трябва да правиш въпреки всичко, независимо дали те е страх, независимо от обстоятелствата. Мисля че това да си военнослужещ е закодирано в кръвта. Учих поведенческа психология и четох проучване, според което около 5 % от хората просто са родени за това. Не че не може и иначе, но тези, на които им е в кръвта, те съществуват за това и за този път и стават отлични военнослужещи“, категоричен е редник Софрониев, който приема униформата като символ на дългът към България. „А и ме прави принадлежен към една смела общност. Спомням си, че на клетвата нашите не можаха да ме различат сред останалите. И имам снимка, защото майка ми ме беше хванала в кадър по някаква случайност“, усмихва се редник Софрониев.
Променена и в собствените си очи, и в очите на другите, се вижда вече и Ясмина Атанасова от Търговище. Тя е първенец по успех сред дамите, които са избрали да служат в доброволния резерв. По образование е психолог, привлича я военната психология и тя се надява някой ден да я практикува.
„Занимавам се в свободното си време с исторически възстановки и още от дете съм запалена по униформи и оръжия. Така че се чувствам много комфортно в униформата и съм горда да я нося. Оръжието не ме плаши, харесва ми да стрелям, а тук установих, че и почистването на оръжието може да бъде интересно занимание. А и личното ти оръжие представя и теб самия като характер и като човек. Ако ти е чисто оръжието, това говори добре за теб като личност и професионалист“, казва редник Атанасова.
Преди да влезе в Националния военен университет, тя работила в Община Търговище. Там срещнала колега от военното окръжие, който й разказал за доброволния резерв и за възможността да се запише в армията. Шест месеца по-късно Ясмина вече е една от първите резервисти и е част от общността на много специалните хора, които стават военнослужещи. „Трябва да искаш да служиш на хората, да принадлежиш на нещо голямо, защото армията е едно мини общество. Освен това трябва да си добър и да имаш желанието да се раздаваш, да помагаш, да си емпат, да умееш да съчувстваш, да влизаш в положението на другите, да разбираш проблемите им и да си полезен. Това получаваш, когато облечеш униформата, а какво губиш? Цивилния си живот. Сега вече осъзнавам, че времето, което прекарвам тук, заема по-голямата част от деня ми и близките и приятелите ми остават на заден план. Но си струва“, категорична е редник Атанасова.
Тя разбрала, че изборът й да бъде военнослужещ e правилен, веднага. Но въпреки усещането, че си е на мястото, тя преживяла сериозен шок още на първата огнева подготовка. „За всички ни беше шок, защото никой от нас не беше подготвен за студа. Беше зверски студено, после стана много снежно и в доста от нас се прокраднаха съмнения дали ще издържим. Снегът не спираше, ние бяхме вир вода, униформата попива, платнищата бяха мокри. Но се радвам, че минах през това и усетих адреналина. Гордея се със себе си, още повече, че имам по-голям брат, който не е бил в казармата и който ми каза, че ако издържа и месец във Военния университет, ще ме признае за истински смелчага. Призна ме, а и всички мои близки се радват на успеха ми“, усмихва се редник Ясмина Атанасова.