След 26 години като военен лекар в Медицинския пункт на Националния военен университет „Васил Левски“, на 22 април майор д-р Веселин Петров ще съблече униформата, за да облече, още на следващия ден, цивилната бяла престилка. За това време той е работил с девет началника, бил е на две мисии в Афганистан, преживял една пандемия, спасил е няколко човешки живота и е излекувал неизброимо количество настинки. Видял е няколко преобразувания на пункта от служба, през сектор до медицински пункт, който от 2008 г. е в състава на МБАЛ – Плевен.
Започнал във Военния университет през 1998 г. и сега го познават всички - и курсантите, и офицерите, и цивилните служители. И макар отлично да знаят имената, титлата и военното му звание, го наричат просто „докторе“, което е признание за неговата работа като началник на медицинския екип.
А екипът му се състои само от жени - осем на брой. Пет са медицинските сестри, като четири от тях са със сержантски звания - старша сестра Петя Петрова, Силвия Захариева, Ивелина Бърдарова, Кремена Атанасова и Цанка Христова, единствената цивилна сестра. От няколко месеца в пункта като зам.-началник работи лейтенант д-р Калина Василева, която е завършила първия випуск военни лекари в България. От 15 години плътно до доктора и неговите сестри е и ефрейтор Ивелина Гуглева, която шофира линейката на НВУ. Жена е и зъболекарката на университета - д-р Даниела Иванова.
„Някога стъпките бяха следните - завърших гимназия и кандидатствах медицина. Отидох да служа две години като войник и междувременно баща ми ме нави да се кандидатирам като стипендиант на тогавашното Министерство на народната отбрана. Да вметна, че баща ми беше военен лекар и няколко години преди аз да дойда в този медицински пункт, той се пенсионира тук като началник на службата. Не сме работили заедно, но в някаква степен го наследих“, разказва майор д-р Петров и уточнява, че е в армията от 1992 г., като първите му пет години са преминали в свързочното поделение в Суходол.
Майор д-р Петров има две специалности - хирургия и организация и тактика на медицинската служба, която днес звучи като „Мениджмънт в здравеопазването“. Практикувал е и двете, макар с хирургия да се е занимавал съвсем минимално. Най-често му се е налагало да шие контузни и порезни рани или да прави някоя дребна инцизия. Курсантите най-често го търсят за простудни заболявания и травматизъм.
В ролята на мениджър влязъл в месеците на пандемията от ковид. „Това е нещото, което ме е изправяло на нокти. Не съм губил присъствие на духа никога, най-драматичните случаи за всичките ми 26 години тук, са три инфаркта на възрастни мъже - офицери. И тримата и досега са живи и здрави. Обаче пандемията беше наистина екстремна и много критична ситуация. Особено в началото, когато не знаехме нищо за болестта и за лечението й“, признава майор д-р Петров.
След това се впуска в спомените, които все още са съвсем пресни и разказва за мерките и блокадите, които се оказали изключително ефективни за курсантите. „Разбрахме, че болестта не е шега работа, когато почина старшината на Курсантския батальон. Курсантите са изпоразболяха, слава богу, всички изкараха болестта леко, защото са млади и силни хора. Ако имаше тежки случаи, не знам как щяхме да се справим, защото от болницата все ми отговаряха няма места, оправяй се. От Военната болница - същото, само че с допълнението, че болни от ковид не се транспортират. Никога няма да забравя абсурдната ситуация с един курсант, който дойде при мен с отлично изразени признаци на ковид. Но баща му, притеснен като всеки родител, настоя да го тестваме. А тестове се правеха само в болницата. Заведох го, взеха му проба след три часа чакане. Резултатите излязоха, когато той вече беше напълно здрав. Но тестът беше положителен и момчето остана под карантина две седмици“, разказва майор д-р Петров. Самият той също се разболял. Имунната му система го предала след като месеци наред се грижил за курсантите.
Другите критични моменти, пълни с адреналин и много тръпка, той преживял по време на двете си мисии в Афганистан. За първи път заминал през 2012 г., след две години повторил приключението. И в двете мисии бил военен лекар на контингента, който охранявал летище Кандахар.
„Останали сме в историята като контингента с най-малко ракетни атаки. Говоря за 2012 г. Тогава за 6 месеца имаше само около 20 атаки. От други войници разбрах, че за 6 месеца са имали 180 атаки. По три пъти на ден са се включвали сирените. Но аз един взрив не чух. Все бяха някъде далеч и извън базата. Докато на втората мисия преживяхме една много стресова атака. Точно, когато ни дойде новата смяна и бяхме сдали периметъра на американците, сирените завиха. Обаче ние вече нямахме никаква информация какво се случва, в убежището чувахме само яки взривове и то наблиза. След това продължителни картечни откоси. Страшно е, когато нямаш информация и стоиш в неведение“, споделя майор д-р Петров и признава, че по време на мисиите се е чувствал истински военен лекар и горд офицер, защото: „В Афганистан видях резултата от нашата работа тук, в Националния военен университет. Служих с наши възпитаници, които познавам като незрели момчета, защото те са такива, когато влизат в университета. Видях ги вече като мъже, които могат да взимат смели решения и да действат като истински професионалисти“.