„Всичко, което се случва днес около нас, ни предизвиква да се научим да бъдем добри и да гледаме на живота с усмивка. Аз съм избрал да гледам на света през розови очила, да бъда позитивен и добронамерен, без да съм наивен. Абсолютно вярвам, че ако всеки мисли малко повече за другия, планетата ще е едно доста по-добро място за живеене“. Така започва разговорът ни с второкурсника от Националния военен университет „Васил Левски“ Мартин Сираков, който си е спечелил славата на най-усмихнатия курсант.
„Наясно съм, че се случват и лоши неща и епидемията и рестрикциите заради нея, са поредното доказателство за това. Не съм нито наивен, нито пък заслепен от розовите очила. Но въпреки всичко, защо е нужно да сме начумерени и сърдити постоянно!“, допълва Мартин.
Той е тръгнал по стъпките на баща си, който също е военен. От него е разбрал, че това е отговорна професия, свързана с чест и достойнство. И професия, която учи на дисциплина.
„Детска мечта ми е да бъда военен и сигурно съм повлиян от баща ми. Когато бях хлапе, естествено се пробвах да се добера до оръжието му, чак по-късно разбрах, че това не е играчка и започнах да изпитвам респект. Пораснах обграден с обич и грижа и в моите очи професията на баща ми беше доста романтична“, усмихва се Мартин и признава, че когато станал курсант, действителността във Военния университет не е унищожила тази романтика. „О, напротив. На мен много ми харесва да бъде курсант. В началото само ми беше трудно да съм далече от близките си, да свикна с ранното ставане, с типа хранене тук. Но нищо от това не би ме отказало от мечтата ми. А и така се става от момче мъж. Никога няма да забравя колко горди бяха нашите, когато дойдоха на клетвата, сълзите на майка ми и силната й прегръдка, която тогава разчувства и мен“, допълва бъдещият офицер.
В мига, в който облякъл униформата, Мартин разбрал, че си е на мястото и че е от тук нататък всяка крачка само ще го приближава до сбъдването на детската му мечта. А и, заради постоянната си усмивка, веднага си намерил приятели. „Много уважавам колегите си, помагаме си, преминаваме заедно през трудните моменти. Питат ме понякога какво ми дава сили да се усмихвам. Аз винаги казвам, че пак съм си сложил розовите очила, за да ми пазят пъстрите очи. Но, ако трябва да съм сериозен, вярвам, че и светът, и хората около мен, а и аз самият, заслужаваме усмивките си“, казва Мартин, който е артистичен, забавен, умее да разказва вицове и весели истории. Затова и малцина са тези, които са го виждали ядосан - със сбърчени вежди и намусено лице. „По принцип не съм агресивен човек и се въздържам да показвам гнева си. Предпочитам да го изразявам в тренировки, често мисля над нещата, които ми се случват, вкарвам енергията си в заниманията с колегите от Отбора по ръкопашен бой“, споделя Мартин.
Той станал член на този прочут вече в цялата страна отбор, когато го приели в Националния военен университет. Като ученик е тренирал карате и кикбокс, затова и много бързо се вписал в тима. Освен това, Мартин е член и на Представителния блок на НВУ, който участва във всички чествания в града. Момчетата тренират сложни хватки, а кулминация на хореографията им винаги е залп, който предизвиква възторга на публиката. В края на представлението си курсантите играят и хоро, което изпълняват с пушките.
„Най-голямата ми мечта за професията, която съм си избрал, е да постигна такива резултати, че аз да се гордея със себе си. Надявам се тогава и моите близка да бъдат горди“, признава Мартин.