След 26 години като пиар на Националния военен университет „Васил Левски“ майор Иванка Георгиева реши, че й е време да съблече униформата и да започне да облича по-често рокли.
За всичките години служба тя е била дясната ръка на 10 началници на Военния университет. Посрещала президенти и вицепрезиденти, премиери, министри, посланници, аташета, офицери от чуждестранни армии и… дядо Коледа.
„И Баба Марта е обикаляла етажите на университета, и коледарчета са ни гостували, и сурвакарчета също. Толкова много и различни събития сме организирали тук, че вече дори не мога да си спомня с кое съм най-силно горда и къде съм се проваляла. Но Коледното тържество, което преди няколко години организирах, е едно от незабравимите преживявания. И то главно, заради децата, които са честни, искрени и неподправени в реакциите си. Истината обаче е, че моето любимо и най-вълнуващо събитие, си остава връчването на първите лейтенантски пагони и дипломите на випускниците. Производството е емоционален момент, защото това е всичко, към което се стреми всеки млад човек, постъпвайки в Националния военен университет“, казва майор Георгиева.
След това, съвсем логично, се връща към началото на собствения си път и признава, че кандидатствала в НВУ, за да предизвика сама себе си и защото била много любопитна към професията военнослужещ. Така станала част от групата на първите жени офицери.
„Мен правилата не ме притесняват, никога не ми е тежало да изпълнявам ежедневните заповеди. Освен това винаги съм била дисциплиниран човек. Завършила съм Техникума по електротехника „М. Ломоносов“ в Горна Оряховица, който си беше много мъжки, а и майка ми е разказвала, че като малка съм предпочитала да играя с момчетата. Така че армията не ме промени кой знае колко много. Нито пък ми повлия мъжката среда. Пък и униформата ми харесва. Нося я от първия си ден във Военния университет, а той беше през 1988 г. Тогава за първи път направиха едновременно компромис и експеримент и пуснаха бройки за момичета“, разказва Ваня. И признава, че кандидатствала без да знае много за военното училище. Но била на 18 г., възрастта на щуротиите, и се хвърлила с главата напред, защото решила, че това предизвикателство ще й бъде много интересно.
13 момичета завършили първия дамски випуск във Военния университет във Велико Търново. И станали първите жени офицери, т.е. първите дами, които били подготвяни да бъдат офицери от първия си ден в армията. Не че нямало и други жени в структурата, но те били или цивилни, или на сержантски и старшински длъжности.
„Често съм си мислила дали, ако сега Военният университет реши да повтори експеримента по същия начин и със същите правила, каквито имаш преди 34 г., този експеримент ще се получи. Аз не си падам много по изречения, които започват с „По наше време…?”, защото времето назад не върви. Да плачем по миналото е ненужно пилеене на енергия и емоции. Армията е представителна извадка на обществото, тя не е нещо извън, затова и хората, които работят в армията, са като всички останали. Няма как армията ни да е богата в бедно общество. И няма как да искаш младите хора да са същите курсанти. Ние имахме две отпуски през годината и един ден – на клетвата. Излизахме в града под строй. Сега момчетата и момичетата, след като са положили клетва, могат да излизат в отпуска всеки уикенд. Но какво от това? Смисълът е в друго – да станат военнослужещи“, категорична е Иванка Георгиева.
Тя завършила Военния университет и получила първото си назначение за танковата бригада в Казанлък. Четири години по-късно се върнала във Военния университет и до последния си ден на служба в него, работила като връзки с обществеността. Има зад гърба си и две завършени магистратури – по психология във ВТУ и по национална сигурност в НВУ.
И въпреки дългата служба, майор Георгиева признава, че не е успяла да се справи с всичките си професионални мечти и намерения. „Преди три години създадох клуб „Изкуството на щастието“, в който се събраха курсанти – четящи млади хора, които искаха да си говорят за такива абстрактни теми като щастието и как можем сами да си го постигнем. Но, за съжаление, ковид пандемията не ми позволи да ги заведа на всички места, на които исках и не успях да ги срещна с хора, които щяха да им бъдат интересни“, казва Ваня.
После изведнъж се оживява, защото започва да си припомня разни гафове, които десетимата началници, при които е служила, са записали на нейния гръб. „Да ти кажа, че е нямало, ще излъжа. Нямам обаче гаф, който да е провалил събитие. Не съм губила из сградите на университета височайши гости, но ми се е случвало да изгубя част от една група гръцки офицери със съпругите им на Самоводската чаршия. Това беше през 1997 г. есента. Бяха над 20 човека, разпиляха се по магазинчетата и не можах да и събера. Наложи се да ги чакам в хотела, където бяха настанени до 22.00 часа вечерта и понеже тогава имаше криза за горива, нямаше автобуси до Горна Оряховица, където живеех, не можах да се прибера вкъщи и спах в канцеларията си. Пращала съм покана за събитие и на поканата да няма дата. Случвало ми се е да отидем на изложба без букет за авторката. Изпращала съм покана на началник на управление в ГЩ с обръщението „уважаема госпожо“. На един празник преди няколко години духаше такъв вятър, че разпиля много успешно всички поздравителни адреси от папката на водещата. Официалните гости се втурнаха да събират листи. Такива неща – спомени, които ме карат да се усмихна, не и да се срамувам“, признава майор Георгиева.
26 прекрасни години от живота си оставя във Военния университет майор Иванка Георгиева, много спомени и много близки хора. И участието във всяка стъпка по изграждането на храма „Свети Седмочисленици“ – от мига на раждането на идеята, през изработването на плановете, първата копка, търсенето на подкрепа, на средства, всички емоции, изграждането, стенописването и накрая откриването му – красиво, величествено и много вълнуващо. „Надявам се и спомени за мен да съм оставила в тях, при това добри спомени. Обаче си взех орхидеите, униформите, нищо че няма да ползвам. Може би само камуфлажа, когато ходя на риба. И, разбира се, от тук си взех най-ценното – съпруга ми.
Намерихме се с него на плаца, а той ме омагьоса, докато се подготвяхме за олимпиада по руски език“, разказва Ваня, която, щом съблече униформата, веднага се превръща в истински творец. Тя ръкоделства, майстори картички, албуми и сувенири за различните празници. И е страстен фен на криминалните сериали.