Приобщаването на хората с увреждания и преодоляването на предразсъдъците към тях е каузата, на която Екатерина Иванова-Петрова се е посветила. Кити, както я наричат нейните колеги и приятели, е ръководител на звеното „Еразъм офис“ в Националния военен университет „Васил Левски“ и доброволец от 10 години. „Важни за мен са хората с невидими увреждания. Не е задължително да си без ръка или крак, да не чуваш, да не виждаш, да не говориш, за да си човек с увреждане. А най-дълбоко в сърцето ми са хората с диабет, защото самата аз живея с тази диагноза“, разказва Кити.
Тя била само на 8 години, когато за първи път чула думата „диабет“. Майка й я завела в болницата, където лекарите открили, че нивата на ацетон в кръвта на момиченцето са опасно високи. „Останах на легло една седмица, със системи и на двете ръце. Бяха ме завели навреме, защото само няколко часа по-късно, с тези показатели съм щяла да изпадна в кома. Но тези подробности ги научих по-късно, тогава лежах в леглото и стисках една иконка. Вярата ми помогна да се изправя на крака и трите жени, които ме отгледаха – майка ми, леля ми и баба ми. Тогава те ми казаха – приеми болестта като приятел. От сега нататък ще си бъдете заедно и ще се слушате. Ако това го кажеш на възрастен човек, той ще ти отговори, че не желае да слуша глупости. Но аз бях дете и за мен беше лесно да си представя, че ще вървя ръка за ръка с някаква болест и тя ще ми бъде приятел“, разказва Кити.
Днес тя говори свободно и без притеснение за диабета и за всички ограничения, които болестта й налага. И отдава всяка свободна минута на хората като нея. Казва, че може да разпознае диабетик по погледа, по жестовете, по това, което поръчва или не поръчва в заведение. „Не е до сладкото само. Ние не можем ядем въглехидрати, да пием сок, кола, дори студен чай, защото и той е пълен със захар. Кафето понякога също ни вреди. И какво остава - можем да си поръчаме чай или вода. Е, практически можеш да си поръчаш всичко, но след това трябва да се скриеш в тоалетната за доза инсулин. Или можеш да заявиш себе си и да кажеш на приятелите си – аз имам диабет, мога да пия сок, но ще поставя инсулина си пред вас“, казва Екатерина Петрова и допълва, че голяма част от доброволческата й дейност е точно в името на това заявяване.
Тя го е направила още в училище, когато другите деца й се подигравали и я тормозили, когато откровено й заявявали, че я мразят, виждайки я да хапва в час. „Правех го тайно, беше неудобно, но диабетиците трябва да хапват нещо на всеки три часа и аз нямах никакъв избор. Учителката обясняваше на всички какво се случва с мен, но истината е, че родителите са тези, които определят поведението на децата си. Повечето хора биха се затворили в себе си, но аз тогава си казах, че ще докажа себе си и ще покажа, че хората като мен не са втора ръка“, споделя Кити, която е учила в хореографската паралелка на СУ „Емилиян Станев“, след това избрала езиците и сега говори английски, испански и руски. Завършила е „Културен туризъм“ и магистратура по маркетинг във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Седем години е тренирала улични танци и има два сребърни медала от състезания.
Когато спряла с хип хоп и R&B танците, започнала да се занимава с доброволчество. „Стана случайно. Тогава една приятелка, която беше доброволец в клуб „К7“, клуб за превенция и контрол на ХИВ и СПИН, ми каза, че търсят младежи за участие в лагер. Казах добре и забравих до момента, в който тя не ме попита дали съм си стегнала куфара. Отидох, научих много, запознах се с интересни хора от цялата страна. Останах в този клуб дълго време, организирах концерти и благотворителни събития, след това работих и за каузата „Младежта е толерантност“ на неправителствената организация „Амалипе“, разказва Кити. Тя има зад гърба си и един международен лагер за диабетици в Холандия, където за първи път срещнала хора като нея, които не се притесняват да покажат, че имат диабет. И разбрала, че много от нещата, които е смятала за невъзможни заради диагнозата, са възможни, ако намериш златната среда.
„Диабетът ме научи да живея в баланс със себе си. Научи ме да гледам към светлата страна на живота, без да отричам възможните страшни последици от болестта. Научи ме, че ако го възприемам като отрова мен, той наистина става отрова, която ме унищожава. Затова аз съм го възприела като приятел и вече 21 г. се слушаме един друг. Опознали сме се и вече съм намерила и духовния, и научния отговор на въпроса защо на мен“, признава Кити.
Когато била студентка, Кити осъществила и първите си мобилности по „Еразъм+“ в Португалия и Испания. Пак случайно и пак благодарение на своя приятелка. Така Кити се срещнала с Erasmus Student Network и вече 13 години е част нея. Част от мрежата е и Националният военен университет, където Екатерина Петрова работи от 2017 г. Започнала като администратор на програма „Еразъм +“, а три години по-късно станала и ръководител на офиса. „Благодарение на тази мрежа се срещнах и с Военния университет. Когато постъпих тук на работа, бях вече зам.-председател на национално ниво, след като бях преминала през поста на председател на мрежата за Велико Търново. Вярвах, че колкото повече студенти участват в нея, толкова по-добре за самата мрежа, затова работех и с двата университета в старата столица. Сега съм само доброволец към Erasmus Student Network, защото нямам време за повече, но мечтая някой ден да създам доброволчески клуб в НВУ“, признава Кити.