Завинаги влюбен във Велико Търново остава палестинецът Файез Найеф Абу Алардат след петте си курсантски години във Висшето народно военно училище „Васил Левски“, както навремето се е наричал Националният военен университет. Вече бригаден генерал Абу Алардат и зам.-началник на Бюрото за управление и организация в Държавата Палестина, той се връща всяка година в Търново и в България, която приема за своя втора родина. Има дом в Рамала, но и апартамент в старата българска столица. А от няколко години е горд собственик и на къща в Иванча, където е много вероятно да заживее за постоянно, след като се пенсионира.
„Всичките ми колеги сънародници, с които учих във Военното училище са успешно реализирали се мъже, на отговорни позиции са и се ползват с изключителен авторитет в Палестина. И това е благодарение на подготовката, която получихме тук. Възпитаник на военното училище е и шефът на полицията на Палестина. Ние сме випуск 1989 г. и нашето производство беше в Стара Загора, при това след петдневен поход. А този поход беше като последния камък в нашето патриотично възпитание. Вървяхме пеш от село в село, докосвахме се до паметници на герои, които всеки млад човек е нужно да знае и да помни, че тези мъже са дали живота си, за да ни има нас“, обяснява с възторг бриг. ген. Абу Алардат. След това укротява полуделите си емоции и дълго разказва за обратите в живота си, за подаръците от съдбата, но и за сблъсъците, които е имал с нея.
Файез Найеф Абу Алардат или просто Сами бил едва на 16 години, когато станал курсант във ВНВУ. В онези години Организацията за освобождение на Палестина изпращала активистите си да учат в България и в други държави от соц лагера. Така Сами попаднал тук, за да стане офицер в армията на своята родина. „Тогава всички се надявахме, че нашата подготовка ще помогне конфликтът да спре. Но той продължава от 1947 г., когато ООН с резолюция разреши създаването на две държави на арабска територия - Израелска държава и Палестинска държава. До ден днешен ние нямаме държава, а вид автономия. Баща ми и майка ми тръгнали на екскурзия и не могли да се приберат, защото, когато се върнали, Палестина вече я нямало. Градът им Хайфа бил вече в територията на Израел и не ги пуснали. Те били принудени да отидат в Ливан и аз израснах като бежанец“, разказва Сами, който като ученик е учил в Сирия, Йордания и Катар.
Той е от третата и последна група палестински младежи, които са завършили Военното училище – общо 27 офицери. Служил е в Чуждестранния батальон, в който имало момчета от Сирия, Йемен, Куба, Виетнам, Лаос, Мозамбик и Палестина. Всички задължително учили български език, преди да станат курсанти и имали „партизански“, т.е. по-кратки и лесни за произнасяне, имена. Тук Файез Найеф Абу Алардат станал Сами.
Първите думи, които научил на български, били „Добър ден“ и „Сабалян“. „Помня, че като чух някой да казва „Сабалян“, очите ми светнаха, защото и на арабски думата за ранно утро е същата. Някак си се успокоих, че в България всичко ще бъде наред. Във военното училище беше трудно и много интересно. От цивилни момчета трябваше да се превърнем в дисциплинирани офицери. А аз бях на 16, още дете и бях най-малкият в групата. Признавам си, че дисциплината в началото ме изтормози. Трябваше да ставаме в 5 сутринта, в 5,10 да сме строени за физзарядка, трябваше винаги да казвам „Слушам“, да козирувам на всекиго. Сега зная, че тази дисциплина е основата на успеха ми“, категоричен е бриг. ген. Абу Алардат, който е завършил инженерни войски и специалността му е „Сапьор“.
Петте години просто отлетели и младите офицери трябвало да бъдат разпределени. Обаче палестинците нямали държава, а по политически причини нямали право да влизат в Сирия, Ливан и Йордания. И решението било да останат в служба в Българската армия. „Спомням си, че ген. Янчев ни каза: „Момчета, не се тревожете. Вие сте наши хора и ще служите при нас“. И без малко така да стане, но тогава пристигна заповед за нашите назначения и аз заминах за Алжир като командир в казарма там“, допълва Сами.
Но след няколко години започнали да местят казармите в Либия и младият офицер отказал да тръгне с тях, затова заминал да служи в Тунис. И понеже не се подчинил на заповедта, дошла директно от Ясер Арафат, Сами трябвало да работи девет месеца без заплата като наказание.
Едва през 1996 г. Сами успял да се завърне в Палестина. Днес той е зам.-началник на Бюро за управление и организация, което е административната шапка на полиция, пожарна, военно разузнаване, военна медицина… Бюрото се грижи за правата на всички, които служили на Организацията за освобождение на Палестина, както и да бъде запазена паметта на тези, които вече не са между живите.
Във Велико Търново Сами си идва всяка година. „Аз се омъжих за българка, която срещнах във влака. Никога няма да я забравя тази история. Бяхме на почивка във военна станция на Мусала. Студено…, а ние по летни дрехи. Пуснаха ме да се върна в училището за още дрехи и аз вместо да се кача на експреса за Търново, се метнах на Чайката за Варна. Тръгваха с разлика от 5 минути тези влакове и аз сбърках. Кондукторът ми каза, че съм се качил на грешния влак и ми обясни как да се върна обратно. И по пътя обратно срещнах Таня, с която имаме прекрасна дъщеря Сара“, разказва Сами.
После с ръка на сърце признава, че душата му е в България и във Велико Търново. Затова и казва, че Търново е неговото „у дома“. Докато била жива хазяйката му, която той наричал „мама Мария“, винаги се отбивал да я види. Дори и вече офицер далеч от България, той не спирал да се грижи за нея, така както тя се грижила за него, докато бил курсант. При едно от поредните му прибирания, приятел го попитал: „Сами, ти луд ли си?“. Сами отговорил, че не е, но приятелят му обяснил, че е истинска лудост да харчи пари по хотели, след като е решил, че Търново е неговият дом. И Сами признал пред себе си, че човекът е прав. Така се появила и къщата в Иванча. „Ходих къде ли не – в Присово, в Леденик… Не помня вече. В Иванча видях няколко къщи, но, когато пристъпих в тази, разбрах, че това е моят дом. Сякаш там съм се родил и я взех. Сега съм селянин от Иванча“, обяснява бриг. ген. Абу Алардат и признава, че някой ден може би той ще остане за постоянно в тази къща.
А когато си е в Рамала, за да не тъгува по Велико Търново, Сами се е включил във Фейсбук групата „ВНВУ „Васил Левски“. Там офицерите се „срещат“, говорят си, разменят си спомени. На всеки две седмици се виждат на живо, за да опитат от ракията, която Сами е донесъл от България. „Ако се върна без ракия, няма да ме погледнат даже. Винаги има и пастърма, суджук, луканка, сушеница и мед“, уточнява Сами. След това допълва, че няма ъгъл в палестинския му дом, в който да няма нещо от България. Освен това той обича да чете поезия, най-вече Дамян Дамянов и Вапцаров и сам пише стихове на български език. Слуша българска музика от онази - вечната, на „Сигнал“, „Щурците“, Лили Иванова, Васил Найденов, Тони Димитрова… Майстор е в кухнята, с едно единствено изключение – все още не му се получава да направи печено зеле с пиле. Почитател е на подправките и никога не си тръгва от България без чубрица.